Владимир Высоцкий "Баллада о любви" (1980) (Може 2024)
Ballade, един от няколкото поправки на формите („неподвижни форми“) във френската лирика и песен, култивирани особено през XIV и XV век (сравни rondeau; virelai). Строго баладата се състои от три строфи и съкратена финална посвещаваща строфа. Всички строфи имат една и съща схема на рима и една и съща финална линия, която по този начин образува рефрен (R). Всяка от трите основни строфи е изградена в три секции, първите две от които имат една и съща схема на рима. Общата форма може да бъде изразена:
викторина
Азбуките на поезията: факт или измислица?
Прозата и поезията са едно и също нещо.
Последната посвещаваща строфа се нарича принц (защото това обикновено е първата й дума), или пратеникът. Кралското песнопение е подобно на балада, но има пет основни строфи.
Общата форма на баладата присъства в поезията от много епохи. Одите на гръцкия поет Пиндар (V в. Пр.н.е.) имат една и съща форма на строфа с техните строфи, антистрофи и еподи. Голяма част от художествената песен от 16 век в Германия е излята в подобна форма, макар и обикновено без пратеника или рефренната линия; когато в музикалната драма на Ричард Вагнер Die Meistersinger (1868) Фриц Котнер определя един бар (поетична форма) като състоящ се от няколко Гесетце („строфи“), всяка от които се състои от двама Столлен (аа) и Абгесанг (б), той е точно описване на историческа реалност. Но в най-чистия си вид баладата се среща само във Франция и Англия.
Непосредствените предшественици на баладата могат да бъдат открити в песните на трубадурите (поети-музиканти, използващи провансалския език), които често използват образа на строфа на aab с пратеник. Обикновено те имат повече от три строфи, но рефренната линия, ако има такава, често не е последната линия на строфата. В по-късния 13-ти век стандартната форма се появява все по-често във френските песни на truvères (северните колеги на трубадурите).
Песните на труферите и трубадурите са монофонични (имат една мелодична линия или гласова част). Историята на полифоничната балада започва с Гийом дьо Мошо, водещият френски поет и композитор от XIV век. Той написа повече песни в тази, отколкото във всяка друга форма. В неговото творчество може да се види постепенното възникване на стандартен начин за поставяне на балада и по-специално конвенцията за затваряне на втория раздел с музикален епилог, който се повтаря в края на строфата.
Баладата беше най-експанзивната от корекциите на формите и Машаут я използва, за да изрази най-възхитителните емоции. Текстовете по-често съдържат сложна символика и класически препратки, отколкото тези на другите корекции на формите. По-късно през XIV век баладата е използвана за най-тържествените и официални песни: празнуването на специални покровители, възпоменанието на великолепни поводи, изявленията на любовта в най-висок стил.
През 15 век формата става по-малко популярна. Най-важният бургундски композитор Гийом Дюфай написа няколко балади, почти всички от които могат да бъдат свързани с конкретни поводи и всички в началото на живота му. По-късно през века музикалните балади са рядкост, освен в творчеството на английски композитори. Сред двамата най-велики автори на песни от по-късния XV век Антоан Буснейш не е написал балади, а Жан д'Окгем пише само една - по случай смъртта на друг известен композитор на песни - Жил Бинчоас през 1460 година.
Формата постепенно изчезва и сред поетите, само за да се появи отново спазматично в творчеството на по-късните писатели като съзнателен архаизъм. Но има хубави примери от 15-ти век сред творчеството на Ален Чартьер, Шарл, херцог д'Орлеан и Жан Молинет; и най-известното стихотворение на Франсоа Вийон е балада с рефренната линия "Mais où sont les neiges d'antan?" („Но къде са снеговете на миналото?“).
