Династията Āl Bū Saʿīd, също изписана Al Busaidi, мюсюлманската династия на Оман, в югоизточна Арабия (ок. 1749 до наши дни) и Занзибар, в Източна Африка (ок. 1749-1964).
Оман: Възстановяване на правилото на Омани
през 1749 г., като по този начин се създава династията Āl Bū Saʿīd, която и до днес управлява Оман. Под управлението на внука му Саид
Аḥмад ибн Саид, който през 1740 г. беше управляван на ḥuʿār, Оман, под персийските Ярубиди, успява да измести Ярубидите около 1749 г. и да стане имам на Оман и на Занзибар, Пемба и Килва в Източна Африка. Неговите наследници - известни като сайдиди или по-късно като султани - разширяват владенията си в края на 18 век, за да включат Бахрейн в Персийския залив и Бандар-е ʿAbbās, Хормуз и Кешм (всички в Иран). През 1798 г. заплахата от войнствената ваххабис (фундаменталистка ислямска секта в централна Арабия) кара Сулхан ибн Аммад (царувал 1792–1804 г.) да сключи договор с Източноиндийската компания, който да осигури британско присъствие в Маскат (Маска), Āl Столица Бу Садид, която беше важно пристанище по търговския път за Индия.
При Садид ибн Сулджан (царувал 1806–56) семейство Āl Bū Saʿīd достигна върха на своето влияние. Саид сключва договори със Съединените щати (1833 г.) и Франция (1844 г.), укрепва връзките си с Великобритания и поставя под неговия сюзеренитет източноафриканските арабски и суахилски колонии от Могадишу (Мукдишо) до нос Делгадо. Равновесието на султаната все още беше заплашено от нападенията на Уахаби и племенни размирици в планините, но с британска помощ Саид ги поддържаше под контрол. През 1854 г., от благодарност за такава подкрепа, сайдидът предостави на Великобритания островите Хурия Мурия.
След смъртта на Садид през 1856 г. владенията на Bl Bū Saʿīdī са разделени от британците между двамата синове на Саид: Оман попаднал под управлението на Thuwaynī (1856–66), а Занзибар отишъл при Маджид (царувал 1856–70). В Занзибар семейството Āl Bū Saʿīd остава на власт дори под британския протекторат (1890-1963), но е свалено през 1964 г., когато Занзибар е включен в Танзания.
В Оман опозиционно движение, организирано в планината през 1901 г. от ʿĪsā ibn Ṣāliḥ, заплашва семейството Āl Bū Saʿīd, докато между Имам ʿĪsā ibn Ṣāliḥ е подписан договор, известен като Договора на Ал Сиб (25 септември 1920 г.) Султан Таймур ибн Файал (царувал 1913–32), по силата на който султан Таймур управлявал крайбрежните провинции, а имам Шса - над вътрешността. Опозицията отново избухна през 1954 г., когато племената се обръщат към Саудитска Арабия за помощ при създаването на независимо княжество, но султан Саид ибн Таймур (царувал 1932–70) успя да потуши въстанието с британска помощ.
В средата на 60-те години в южния район на Дофар избухва воден от марксисти бунт; тази и други опасения в крайна сметка подтикнаха прокуждането на султан Саид от неговия син Кабоос бин Саид (Qābūs ibn Saʿīd; царувал 1970-2020). Qaboos започнаха първите програми за модернизиране на инфраструктурата на Оман, социалните програми и правителствената бюрокрация. Султанатът прие външна политика, която насърчи чуждестранните инвестиции, поддържа връзки с британските и американските интереси и се приведе в съответствие с умерените арабски сили.
Кабоос почина без проблем през 2020 г., но в писмо, отворено посмъртно, той посочи като свой наследник Хайтам бин Тарик (царувал през 2020 г.), негов братовчед чрез Таймур. Очакваше се Хайтам да продължи политиките на Кабоос, служейки като видна фигура в кабинета на Кабоос както в дипломатически капацитет, така и в националното планиране за развитие.
