Наратология, в литературната теория, изучаване на структурата на повествованието. Наратологията разглежда какво общо има наративите и кое прави един различен от друг.
Подобно на структурализма и семиотиката, от които произлиза, и наратологията се основава на идеята за общ литературен език или универсален модел от кодове, действащ в текста на произведение. Неговата теоретична отправна точка е фактът, че разказите се намират и комуникират чрез голямо разнообразие от медии - като устен и писмен език, жестове и музика - и че „същият“ разказ може да се разглежда под много различни форми. Развитието на тази теория и нейната съответна терминология се ускоряват в средата на 20 век.
Основите на наратологията са поставени в такива книги като Morfologiya skazki на Владимир Проп (1928; Морфология на народната приказка), които създават модел за фолклори въз основа на седем „сфери на действие“ и 31 „функции“ на разказа; Anthropologie structureurale на Клод Леви-Строс (1958; Структурна антропология), която очертава граматика на митологията; Sémantique structureurale на AJ Greimas (1966; Structural Semantics), който предлага система от шест структурни единици, наречени „актанти“; и Grammaire du Décaméron на Цветан Тодоров (1969; Граматиката на Декамерона), които въвеждат термина narratologie. Във Фигури III (1972; частичен превод, Разказвателен дискурс) и Ново Дискурс де Рекит (1983; Наративен дискурс ревизиран), Жерар Женет кодифицира система от анализи, която изследва както действителното разказване, така и акта на разказването, тъй като те съществуват отделно от историята или съдържанието. Други влиятелни теоретици в наратологията бяха Роланд Бартс, Клод Бремонд, Джералд Принс, Сиймор Чатман и Мийке Бал.
