Бозайник с елен опашки

Елен с бели опашки, (Odocoileus virginianus), наричан още елен от Вирджиния, обикновен американски елен от семейство Cervidae (ред Artiodactyla), който обхваща огромен обхват от Арктическия кръг в Западна Канада до 18 градуса южно от екватора в Перу и Боливия. Белоопашатият елен получава името си от дългата бяла коса от долната страна на опашката и рогата. По време на полета косата е разпалена, а опашката се държи нагоре като сигнален флаг. Принадлежи към подсемейството на елените от Новия свят. Въпреки че в момента Северната и Южна Америка еленът с бели опашки са признати за един вид, генетично тези елени са по-далеч от тези на елен в Черна опашка и Северна Америка.

Въпреки че този елен варира значително по размер, той малко се променя във външния си вид над огромния си ареал. Тялото и рога са най-големи в студен умерен климат и на продуктивни земеделски почви, но са малки в тропиците, в пустините и на малките острови. Едрите мъжки могат да стоят до 106 см (42 инча) в рамото и да тежат до 180 кг (400 паунда). Най-малкият сорт, ключовият елен на Флорида, стои 76 см (30 инча) в рамото и тежи 23 кг (50 килограма). Възрастният елен с бял опашка има ярко червеникаво лятно палто и по-мрачно сивокафяво зимно палто; долните части са бели. Мъжкият има извити напред рога, които носят редица неразклонени зъби.

Белият елен е специалист по експлоатация на нарушени горски екосистеми, но е лош конкурент, когато се сблъсква с други видове. Например, той не се е държал срещу европейските елени след въвеждането му в Нова Зеландия и Европа. Той е локално изпреварван в Северна Америка от сика и читалище.

Еленът с бели опашки предшества ледниковите епохи и е най-старият съществуващ вид елени. Той се изобилства едва след последното заледяване, когато коренната фауна на ледената епоха на Америка изчезна и конкурентното напрежение и натискът на хищниците се вдигна. Високата му скорост в бягането, легендарните му умения в криенето и способността му да се движи безшумно отразяват силния натиск от изчезнали американски ледникови хищници.

During the mating season in November and December, much of the courtship is carried on at a run; many males try to keep up with the speedy female. Mating is quick and unceremonious. The buck guards and mates with the female for a day before searching for another female in heat. Females become territorial before giving birth. The gestation period averages 202 days; twins are often born. In the tropics reproduction may take place year-round. Mothers sometimes raise daughters to adulthood and then depart, leaving their home range to the daughters.

White-tailed deer may live apart from each other in summer but may form big herds in winter on open prairies or in forests. They trample down the snow in an area that is then known as a “deer yard.” Food includes leaves, twigs, fruits, and nuts, as well as lichens and fungi.White-tailed deer readily turn to orchards and other cultivated vegetation when available. In urban areas these deer may become dangerous pests.

The white-tailed deer was formerly greatly reduced in its range and abundance by unrestricted hunting. By the mid-20th century, however, it had been restored to great abundance by game-management measures throughout North America. Today the white-tailed deer is a popular game animal. However, its overabundance where protected from predation and from adequate hunting has led to severe damage to forestry and agriculture, to high levels of collisions with cars and trucks and resulting injuries and fatalities among motorists, as well as to an upswing in dangerous transmissible diseases such as Lyme disease. The white-tailed deer carries parasites that have seriously depleted populations of woodland caribou, moose, and elk and have significantly affected livestock.